Тази сутрин бях решил да пиша само по темата за мисленето, но доста време загубих с четене по фейсбук и с участие в актуалните политически борби у нас. Прочее, едва ли това време непременно е "изгубено", може пък да е спечелено, щото от тия борби зависи много. Ченгесарско-кагебистката руско-българска напаст тероризира страната и народа ни както си иска, наглеците безчинстват, мъчат се да омотаят в лъжи душите на наивниците, на немислещите - как в такова съдбовно време аз да си стоя със скръстени ръце и нищичко да не правя? Да, борбата е наистина съдбовна и е престъпление и грях човек да стои безучастен. Е, аз не стоя безучастен, правя каквото ми е по силите, но от това страда моето философско и писателско дело - ако ми позволите така да се изразя. Все повече нямам време да пиша сериозни, солидни текстове по истински важните въпроси - или пиша доколкото мога да открадна малко време в промеждутъците, когато си отдъхвам от писане на актуална публицистика.
Но такова, дето се казва, времето, повтарям, в него е престъпление човек да стои безучастен и да гледа като говедо - когато чужди сили и техните платени нашенски мекерета безчинстват в отечеството ни, опитвайки се за кой ли път да осуетят превръщането на България в нормална, цивилизована, демократична и просперираща европейска страна. Както и да е, ето че все пак ми се иска да напиша нещичко по темата си и тази сутрин, въпреки че времето напредна. А аз мога да пиша с пълно себеотдаване само няколко часа сутрин, след това, като се изморя, писането ми не е ефективно. Такъв ми е стереотипът напоследък. Преди години пишех когато си поискам. Остарявам явно.
Ето, да започна с това: при писане човек изразява своите мисли, "облича", така да се рече, мисълта си в слово. Тази тема е голяма, но тук ми се ще да обърна внимание само на следното, смятам, че е особено важно: човек трябва да мисли с целия потенциал на душата си, мобилизирайки всички до една душевни сили, само тогава мисълта му ще е пълноценна, а ако в мисловния процес участва само една душевна сила, именно умът (разсъдъкът, интелектът), тогава мисленето му не е пълноценно, тогава то е едноизмерно и едностранчиво, липсва му потребната пълнота. Ще каже някой: как така, нима и чувствата, и фантазията, и интуицията, и волята и какво ли не още трябва да участват когато мислим, какво ще е това мислене тогава, няма ли то да стане хаотично, субективно, да стане мисъл "пенкилер", в която уж има от всичко, а всъщност няма нищо? как така да е пълноценна такава една, моля ви се, мисъл?
Аз твърдя, че точно такава е пълноценната, същинската, всеобхватната мисъл, мисълта, която се опитва да постигне един по-цялостен и богат смисъл. Иначе казано, такава е философската мисъл, тук говоря за истински пълноценното мислене, каквото е философското; а пък понеже за мен философско и човешко съвпадат, то излиза, че пълноценното човешко мислене е такова доколкото е философско, а именно многоизмерно. Разбира се, такова едно мислене не се постига лесно, изисква се обучение, тренировка, практикуване. Трябва много да се мисли, обсъжда, спори, да се търси всеобхватната човешка и философска истина и то тъкмо за най-важните за човека истини, ония истини, които са ни съдбовно необходими; разбира се, че с тази най-висша задача на мисленето не може да се справи самонадеяният и едностранчив ум (той изразява една чисто познавателна позиция на човека спрямо съществуващото), докато на нас в случая ни е потребна една тотална, цялостна човешка позиция. Или ни е потребна многоизмерна позиция, което именно е приоритет на разума в моето разбиране, разумът като синтетична душевна сила, превъзхождаща многократно голия разсъдък, разумът, успяващ да обедини в едно целия многостранен душевен и по тази причина вече и духовен потенциал на човека. Разумът в това разбиране е нещо като диригентът, пък дори и композиторът, а душевните сили са оркестрантите, те заедно успяват да сътворят една великолепна мелодия; този именно разум е творчески продуктивен, раждащ, той именно успява да ражда идеи, а пък идеята е това, което съдържа в едно цяло всички значими моменти, и познавателни, и ценностни, и практически. И още нещичко да добавя: в разума се синтезират в едно мисълта и чувството, двете велики сили на човека, които, влизайки в прекрасна хармония и взаимно подкрепяйки и насърчавайки се, успяват да пораждат онова значимо духовно съдържание, за което стана дума. На нивото на така разбирания разум се поражда именно и мъдростта; друга подобна сила, не по-малко велика от разума, е именно вярата, в която по друг начин се съчетават душевните сили, за да постигнат по съвършено друг начин ония истини, които пък не са в компетентността на разума, по които разумът не може да съди. Разбира се, по този начин разбираният разум и по този начин разбираната вяра не си противоречат изобщо, напротив, взаимно се подпомагат и насърчават, успявайки с общи сили да постигнат една наистина многоизмерна, тотална позиция на човека спрямо съществуващото. Тия неща, които току-що казах, са добре познати на ония, които са чели или изучавали моята философска концепция, тя се съдържа в пределно ясен вид в книгата ми "Изворите на живота" (с подзаглавие "Вечното в класическата и модерната философия"). Припомних ги тук защото те са една добра отправна точка в нашите търсения.
Знаем, че по дефиниция човекът е мислещо същество; родовият признак на човека, излиза, е мисленето. Да си човек означава да умееш да мислиш, да не се отказваш от задачата на мисленето. "Мисля - следователно съществувам" е добре известната мисъл на Рене Декарт, която толкова хора повтарят без изобщо да я разбират. Това е най-простото, несъмнено и ненуждаещо се от доказване положение, от което може да тръгне нашият разум - за да гради по-нататък своите все по-изтънчени мисловни построения. Интересно е при това положение - да се върна на проблема, който ме вълнува, щото не ща в случая да тръгвам в посоката на Декарт - как е възможно да има толкова много немислещи или поне непълноценно мислещи хора, които въпреки всичко все пак имат претенцията да са човеци?
Имаме една свещена свобода на мисълта, всеки нека да мисли както иска и както може, тук никой не може да ни принуждава да мислим това или онова, за всичко сами решаваме и сами търсим най-доброто. Как обаче да има свобода на мисълта ако преди това не е имало мисъл? Може ли да претендира за свобода на мисълта оня, който не обича да мисли, не желае да мисли, не му е приятно да мисли? Отказът от мислене израз на свещената свобода на мисълта ли е? Същевременно очебийно немислещи или дори нечистоплътни в мисленето хора (лъжци, мошеници), имат самонадеяната претенция, че тяхната мисъл, видите ли, била "единствено правилната", "меродавната", била нещо като откровение на някакви кухи божества. Колкото по-претенциозен в тази сфера е един човек, толкова повече той е кух по отношение на действителната стойност и качеството на мисълта му. Истински мислещите хора не изказват безапелационни твърдения, техните мисли предразполагат другите също да се замислят, а не излизат с претенцията, че ето, истината вече е постигната, от нас се иска само да е приемем - и да започнем да я повтаряме като папагали. Общо взето моите наблюдения са, че автентично мислещите хора, обичащите да мислят хора, хората, на които мисленето в същинския му вид им се удава, са едно нищожно малцинство. Са едно най-драгоценно малцинство, най-способните в сферата на мисленето хора са най-големият капитал на човечеството.
Тия хора трябва най-много да ги ценим, да ги уважаваме, да ги почитаме - но как може да стане това, след като мнозинството от човечеството, казахме, няма пиетет към мисленето, не обича да мисли, не се затруднява особено с мислене? За немислещите образец е тъкмо немислещият, простакът, тъпанарят, който при това е, така да се рече, образцово тъп и образцово немислещ. Само мислещ човек може да оцени и признае подобаващо друг мислещ човек. По тази причина в човешката общност най-ценени са тъкмо простаците; именно най-нахалните простаци са и най-пробивни, докато мислещият човек обикновено е скромен, не нахалства, не се вре. Мислене и морал би следвало да имат известна корелация, да си съответстват, аморален човек не може да е мислещ - защото ако беше мислещ с лекота би разбрал, че е твърдо тъпо да си лош, нагъл, порочен човек; разбира се, добре знаем, че безскрупулните в морално отношение хора са най-нагли и с тази своя претенция, че мисленето им, видите ли, било един вид "образцово". Те чувстват силата си само затова, защото добре знаят, че мислите на мислещия човек няма как да овладеят съзнанията на немислещото мнозинство, те знаят също така, че "мислите" на немислещите вождове на немислещото мнозинство за достъпни за същото това мнозинство; и така стигаме до ето тази квинтесенция, която се роди в мисълта на нашия любим премиер:
И аз съм прост, и вие сте прости - и затова така добре се разбираме!
Да, пълна социалисто-комунистическа идилия настъпва в средите на това немислещо мнозинство. Идилията се дължи на това, че тия хора са много стабилни в усещането си за непогрешимост: те не се чувстват несигурни щото не ми се налага да мислят, всичко вече си знаят, всичко им е обяснено пределно понятно, защо да трябва сами да се мъчим да мислим? Щото, знайно е, "една патка мислила, мислила, пък взела че умряла!", ето, нема смисъл да се мисли, за да сме безсмъртни ще трябва изобщо да не мислим. "Най-мразим да мислим!" е девизът на човешкия и нравствен урод, който е толкова разпространен из нашето свидно отечество, пък и не само из него. Пълно е с немислещи хора по света, но из другите страни, чини ми се, поне изпитват едно страхопочитание и респект пред мислещите, пред талантливите в сферата на мисленето, пред ония, които са постигнали успех, разчитайки на мисленето си. Там знаят, че ако не умееш да мислиш, няма как да изобретиш, да сътвориш и да постигнеш своя успех.
Тъй че там мислещите хора, за разлика от нас, ги ценят и уважават. И ги търсят. Ако се обкръжиш с мислещи хора, това е гаранция, че ще успееш. Вярно, мислещите хора са по-своенравни, по-неподдаващи се на контрол и диктат, те са също така свободолюбиви, тия неща, дето се казва, си вървят в комплект, на някому те могат да изглеждат било чешити, било луди, било каквито си искате други. Но ето, оказва се, особено в нашите съвременни условия оня, който не умее да мисли, е обречен на деградация - личностна и екзистенциална. Това означава, че като не умееш да мислиш, като не развиеш своя душевен потенциал до положението, че той да умее да ражда жизнеспособни мисли, ти деградираш в личностно отношение, а на тази база вече неминуемо пропадаш и в житейско отношение, животът ти няма как да е бляскав и пълен с постижения ако ти като личност и в най-важното, в мисловно отношение, вече си деградирал прекалено. Личността, нашият личностен потенциал е първа предпоставка за житейския ни просперитет; липсва ли първото, няма как да го има второто. Смятам, че това би следвало да се осъзнава от всички, но ето, налага ми се за всеки случай да го кажа.
Е, в тази своя малка книжка за мисленето, за същинското, за творческото мислене ще се постарая да кажа пределно откровено всички ония истини, които би следвало постоянно да държим в ума си - и от които следва да ръководим поведението си. Не че ще дам някакви "рецепти за успех", не, нямам такава глупава мисъл в главата си; просто ще се опитам да ви помогна по-сериозно да се замислите по тия въпроси, пък на тази основа си решавайте сами кое е правилно, кое е вярно, какво следва да правите, каква стратегия за живот ще си изработите - това вече са изцяло ваши грижи и безпокойства. Аз в тях не ща да ви се меся. Искам само, казах, да ви подтикна към по-сериозен и задълбочен размисъл. Немислещите хора се задоволяват с най-повърхностните и лесни обяснения на нещата; е, ще ви се наложи да пожертвате доста от своите непълноценни представи, с които сте живели до този момент специално за това как своят нещата в тази област, мисленето. Обикновено хората не само че не обичат да мислят, но те дваж повече не щат да мислят за такава една, простете, "изгъзица" (простете, но не се сещам в момента за друга дума с този смисъл!) каквато е мисленето за... мисленето! Да мислиш за самото мислене на мнозина им се вижда че е нещо като извратеност, нали така? Е, щом е така, правете си сами сметка колко струват изобщо мислите на такива. Та ще ни се наложи да осмислим и това, за което съвсем не ни е приятно да мислим.
Засега спирам дотук. Живот и здраве да е скоро ще продължа по така поетия път. Хубав ден ви желая! До скоро!
Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров ЕРОТИКА И СВОБОДА (с подзаглавие Практическа психология на пола, секса и любовта), 8.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-332-0, 168 стр. Една книга, създадена с цел да облекчи разбирането от младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата достижима яснота. Всеки трябва да достигне до своята лична истина, без която трудно се живее, без която животът ни се превръща в абсурд. Книгата ЕРОТИКА И СВОБОДА е написана за тия, които живеят с духа на новото, на завърналия се при себе си човешки живот и на свободата.
Няма коментари:
Публикуване на коментар