Представена публикация

За всички, които се интересуват от моите коментари, беседи и от дискусиите, в които участвам!

Съобщавам, че всеки, който иска да следи моите всекидневни коментари и анализи, може да го прави като посещава редовно моята страница във фе...

събота, 24 март 2018 г.

Без майка съвсем осиротяваме



Измина един ден откакто погребах майка. Днес започва втори ден. Май са съвсем прави хората, които ме "утешават" като ми казват да се подготвя за ето това: колкото повече минава времето, толкова повече починалият толкова близък човек ще ми липсва. Изглежда е точно така. Преди малко като се събудих (тази нощ, вече грохнал от безсъние, съм спал сякаш непробудно цели четири часа!) още в първия миг особено болезнено осъзнах огромната празнота. Пиша мъчително, през сълзи това нещо с надеждата като го напиша да се освободя поне малко от болката.

На погребението беше страшна виелица и студ на гробищата. Сякаш и природата плачеше за толкова скъпия ми човек. Оказа се, че понеже е пролет, подпочвените води са така обилни, че гробарите с кофа изхвърляха водата от вече изкопания гроб; а пръстта, изхвърлена от него, беше рядка кал. Почти успяха да изхвърлят водата (а страните на гроба заплашваха да се свлекат всеки миг!), внимателно спуснаха ковчега. Край, това беше: майка ми е вече в гроба, никога повече няма да я видя! За последно целунах студените й ръце и лице преди мвинути в малката църквица на гробищата. Нещо много голямо сякаш се откъсна от мен завинаги, а мястото започна да кърви.

Прибрахме се с наетото малко автобусче и с една-две леки коли. Поради твърде лошото време на гробищата бяхме немного, двайсетина най-близки хора. Свещеник Пламен направи в опустялата родна къща водосвет, поръси ни със светена вода и си отиде. Почерпихме се "За Бог да прости!" около час с постна храна, вино, ракия, постни сладки, пък след това най-близките ми гости почнаха да си тръгват, кой живее в София, кой в близкото, в родното село на майка ми, село Марица, кой в Пловдив, кой тук, в Долна баня; до мен седеше нейният брат Димитър - той е последният жив от децата на моя дядо Васил и баба Екатерина, бяха четирима, две сестри и двама братя, до вчера бяха живи майка и вуйчо, сега вече остана само той. Та си тръгнаха близките ми хора и със съпругата ми останахме само двамата в опустялата къща. Снощи си замина и тя, останах в родния ми дом само аз.

Вчера сутринта бяхме на гробищата, вече затрупани с приказно бял сняг. Всичко беше бяло, бял беше и калният вчера гроб на майка. Изпълнихме потребния ритуал (дойде и братов внук на майка от Марица, та бяхме на гробищата трима), пък после си тръгнахме. Снощи ходих на гробищата сам. Котките и дори и огромното куче в гробищата (те са изключително дружелюбни) ми бяха компания, с тях бързо се сприятелих като предвидливо всеки път им нося поне хляб. Сложих нов фенер за масленото кандило и го запалих, та да свети на гроба по-дълго през нощта. И си тръгнах.

Образът на непрежалимата ми майка, откак вече е в гроба, премина вече изцяло в спомените, изскачащи един след друг от паметта - кой от кой по-колоритен. Най-натрапчива в съзнанието ми е ето тази сценка: идвам аз от Пловдив, пристигнал съм в родния дом, отварям вратата на стаята й, а лицето майка ми, милата, която ме е чакала цяла седмица, грейва в изключително светла, мила и топла усмивка! Сега, когато я няма, този неин образ ме стопля невероятно много. Благодаря на Бога, че всяка седмица имах възможност да доставям тази радост на милата ми майка през последните няколко години. Цяла седмица ме чакаше, горката, лежейки на леглото си. След това два, а понякога и три дни бяхме заедно, унесени в безкрайни, много приятни и за двамата разговори. Често тогава майка ми, крайно загрижена за предстоящата й смърт (те предчувстваше смъртта си, чакаше я, беше подготвена за нея, но въпреки това силно обичаше живота - и искаше да живее още главно заради нас, тия, които я обичаме!) ме е предупреждавала да не плача изобщо, да бъда твърд, ето, старая се да спазвам тази нейна заръка, но все пак плача сравнително рядко; но идва момент, в който, ако не заплача, усещам, че сърцето ми ще се пръсне от мъка; понеже гледам да щадя болното си сърце от напрежението, си поплаквам, та малко да ми олекне. Правя си своя оригинална "терапия на скръбта", понякога ми се удава, понякога не.

Интересно е, че изобщо нямам никакви мистични страхове като съм съвсем сам в така опустелия без стопанката си дом. Е, снощи до късно при мен бяха двама съседи, единият съвсем млад човек, на 25 години - да почетем майка. Водихме дълги мъжки разговори по какви ли не теми, най-вече свързани със загадката на живота; аз явно където и да съм все става така, че около мен непременно се поражда нещо като "философски клуб"; много хубаво си поговорихме снощи до горящата камина, до 1 часа през нощта; много ме зарадваха съвсем зрелите разсъждения на младежа, син на мой пръв братовчед, но това е отделна тема; имам известни крехки надежди, че ако ние не успяхме да оправим България, може би нашите вече пораснали деца ще я оправят, а, какво ще кажете, вероятно ли е това, но знае ли се? А може би техните деца непременно ще я оправят, кой знае? Както и да е, като се разсеях малко и се изтощих от философски и политически разговори късно снощи си легнах и съм спал непробудно цели четири часа. След малко, като завърша този текст, тръгвам отново за гробищата. Когато съм тук, ще спазвам този обичай за всекидневно двукратно преливане на пресния гроб.

Вчера се навърши точно 1 година от опраскването (уволнението) ми от работа; сетих се едва снощи, по време на нашия мъжки дебат до горящата камина. (Пак сега ми хрумна, че ако бях записал на видео този наш разговор, сега щеше да бъде много интересно да се слуша как трима мъже, двама по-стари и един съвсем млад, обсъждат всички човешки, житейски и световни проблеми, но нищо, един загубен хубав разговор какво е в сравнение със загубата на един най-скъп човек?!) Споменавам този факт за първата годишнина от опраскването ми от работа само ей-така, в контекста на снощния разговор. На фона на смъртта на майка тези истории отидоха на заден план. А след един ден, в понеделник, ще се проведе поредното заседание на Окръжен съд по заведеното от мен съдебно дело за отмяна на изцяло гротесковата заповед за моето уволнение-опраскване. Знаете, че в тъй приказната страна МУТРОЛАНДИЯ няма идиотщина, която да не е възможна. Ето, на тази база е напълно възможно и да те опраскат само защото си личност, само защото си философ, само защото си учител и само защото се стараеш да си вършиш най-съвестно работата, да си изпълняваш най-съвестно дълга! Да, голям грях у нас е, направо престъпление у нас е да си личност, пък и, опази Боже, да си гражданин, който не само си знае правата, но и се мъчи да си ги брани на дело!

Та това у нас се възприема като скандално - щото у нас всичко е наопаки на правилното и разумното. Както и да е, мисълта ми беше, че ето, имам два дни, в които трябва съзнанието ми да се пренастрои някак от тази "вълна", загубата на свидната ми майчица (а това е нещо съвсем лично!), на съвсем друга "вълна" - моята крайно битка за човешки права и за човешко достойнство. Дали ще издържи болното ми сърце обаче при това нелеко пренастройване - това никой не може да каже. Само Бог знае това. Аз затова и само на Бога се уповавам. Прочее, през изминалите три-четири крайно тежки за мен дни около смъртта на майка на няколко пъти сърцето ми беше сякаш на предела, но, слава Богу, издържах; но на два-три пъти имах чувството, че и мен ей-сега ще ме покоси инфаркт. Разминава ми се - засега... кой знае докога?!

Ами това можах да напиша. Понякога ми идва на ум мисълта, че ще трябва да пиша още много текстове за моята непрежалима, моята толкова добра майка. За брат ми Ивайло, Бог да го прости, написах книга когато почина преди три години. За починалия бивш директор на училището, в което съм работил толкова години, Венелин Паунов, когото чувствах особено близък, също написах книга. Няма как, и за майка ще напиша отделна книга. Тя заслужава това. Вчера й разглеждах снимките, останали в нощното й шкафче, които, милата, си е разглеждала в самотните дни и нощи. Освен снимка брат ми, на мене, на баща ни, на сина ми имаше куп нейни снимки с приятелките й; майка беше необикновена жена, певица, участваше до преклонна възраст в "кръжока на самодейците-пенсионери", имаше какви ли не обществени изяви. Има за какво да се пише за нея. Живот и здраве да е, ще пиша. Това ще бъде един неин друг паметник, който като син съм длъжен да й направя - освен този на гробищата.

Толкова. Простете ако с този мой текст някак съм смутил или съм развълнувал прекалено душевният ви мир. Вие сте си все пак виновни че ме четете...

Хубав ден ви желая! Бъдете живи и здрави! Ако майките и бащите ви са живи и здрави - по-често се срещайте с тях и разговаряйте колкото се може по-дълго. Те заслужават това и имат тази потребност. Когато тях вече ги няма, спомените вече ще ви крепят в тежките часове и дни, които аз сега преживявам. Дано тия дни за вас са колкото се може по-далече! Без майка и без баща ний, децата, осиротяваме истински и безвъзвратно...

Освен това смятам, че нашият "Картаген" - масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! - е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...

8 коментара:

Анонимен каза...

Близките ни никога не си отиват завинаги. Докато ние сме живи, те живеят в сърцата ни,
a oт отвъдното майка Ви ще бъде още по-близо до Вас.

Анонимен каза...

ГРАНЧАРОВ НЕ Е ЧОВЕК!!!!!!!!!! ТОЙ Е ЗЛОДЕЙ!!!!!!!!!!!!! ТОЙ НЯМА СЪРЦЕ ЩОМ В ТАКЪВ МОМЕНТ ПАК ПЛЮЕ СРЕЩУ ТОЛКОВА СПРАВЕДЛИВОТО МУ УВОЛНЕНИЕ!!!!!!!!! КАКВО ИМА ДА ПИЩИШ КАТО НАСТЪПЕНА КОТКА СРЕЩУ УВОЛНЕНИЕТО СИ СЛЕД КАТО СЕ ДОКАЗА И В СЪДА, ЧЕСИ ПЪЛЕН НЕКАДЪРНИК!!!!!!!! ЕТО И СЪДБАТА СЕГА ТЕ НАКАЗА ДА УМРЕ МАЙКА ТИ!!!!!!!!! И ПАК НЕ ТИ ИДВА АКЪЛА!!!!!!!! ЗА КАКВО ИЗОБЩО ЖИВЕЕШ??????

Анонимен каза...

И двамата родители са важни. Бащата обаче е по-важен.

Анонимен каза...

Защо бащата е "по-важен"? За момчето ли бащата е по-важен или за момичето?

Анонимен каза...

До лудата!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!
За какво изобщо живеете Вие - съпругът Ви Ви е изоставил, нямате деца, на никому не сте нужна.
Освен със злоба в изобилие, с какво друго можете да се похвалите?

Unknown каза...

кошмар!!!Що за постове!!?? Не бъдете толкова зли! Човекът споделя с нас толкова лично преживяване. Нека паметта за майка ти ,Ангеле те крепи и дава кураж.И аз ще ти кажа....няма отминаване на такава мъка.Не е вярно ,че времето лекува!Но това са нещата от живота!

Анонимен каза...

Моите искрени съболезнования. Бъдете силен живота ни поднася тежки изненади. Вярвам, че вашата майка ще е на едно по-добро място!

Д.Добрев

Анонимен каза...

Моите съболезнования...

Вдъхновявате със силата и куража си! Благодаря!

Николов