Отворено писмо до бизнесмена Румен Кривицки с молба да помогне за решаването на жилищния проблем на бездомната баба Марийка

Красен Кралев, управител на консорциум "Блу стар аутдор" (вляво), сега министър - и Румен Кривицки, "Кривицки и сие"

Вчера малко след обед, към 14 часа не издържах и тръгнах да търся квартира (стаичка под наем) на баба Марийка. Първо минах през офиса на един приятел, който е кореняк-пловдивчанин, намерих го, разказах ме накратко случая, помолих го да помогне да намерим една подходяща стаичка на баба Марийка - за да има къде да спи, ето, идва есен, идва и зима, така повече не може да продължава: срамота е пред очите ни тази възрастна жена да спи на голата земя - и това продължава вече шести месец!!! Този човек се оказа голям любител на... котките и това, че с баба Марийка има обща любов към котките го накара още по-присърце да приеме цялата работа, обеща да помогне. Да видим. Аз след това пеша се отправих да обикалям района, в който е подходящо да бъде временното жилище на баба Марийка.

Констатирах следното: общо взето този квартал е хубав, близо до центъра, живеят (в нови блокчета) предимно състоятелни хора, е, има и по-стари къщи, но поддържани, много рядко се срещат по-запуснати, а също така изоставени къщи. (Търси се скромна, непретенциозна стаичка по възможност на нивото на земята, с баня и тоалетна.) Аз бях решил да разпитвам хората в местата, където съм установил, че е подходящо да се очаква, че може да има това, което търся. Попаднах обаче на хора, на които като им разказвах накратко случая, изобщо не откликнаха, напротив, гледаха ме странно: аз реших да им кажа цялата истина, разчитайки на човешка съпричастност, това обаче, кой знае защо, им се вида много странно - и подозрително даже! (Възприеха ме хората, с които разговарях, като странен, необичайно мислещ човек, който по тази причина най-вероятно е... мошеник: не може вероятно, по представите на хората, да има добродетелен човек като мен, който при това да не е... мошеник, аз поне така изтълкувах реакцията им! Най-вероятно изглеждах като много подозрителен човек, те подозираха нещо нечисто в цялата тази работа, нищо чудно и самата човечност да им изглежда като крайно подозрително нещо, представяте ли си това пък какво значи?!) Бях решил да не крия реалното положение, да не лъжа, примерно да не се представям, че аз лично търся стая, бях решил да заложа на голата истина и на честността, е, това, по моето възприятие, се видя крайно странно и подозрително на хората, възможно е да ме възприемаха не само като странен и подозрителен, а и като... ненормален, а най-вече, предполагам, ме възприемаха като... мошеник, който иска нещо да ги преметне. По тази причина след известно време се убедих, че няма да постигна нищо. Охотата ми да разговарям с хората, да разпитвам, се изпари, а пък да разчитам на човешката съпричастност в един момент и в моите очи ми се видя пълна глупост. Продължих да се разхождам, потънал в недобри мисли за съвременните хора. На едно място седнах и направих ето това клипче, в което отразих част от мислите си: За ситуацията около търсенето на жилище на бездомната баба Марийка (то остана незавършено, понеже ми звънна телефона, ето, сега с този текст искам да довърша започнатото, да кажа останалото. След малко дойде и моята съпруга, и тя ми беше обещала да се включи в търсенето на квартира на баба Марийка, и тя е много съпричастна към проблема й. Обсъдихме нещата и в един момент осъзнахме, че ще бъде цяло чудо ако намерим наоколо съвестен човек, който до такава степен да се разчувства от жилищния проблем на баба Марийка, че да е готов да си развали рахатя - за да предприеме някакви действия да й помогне. Представяте ли това пък какво значи: ами оказва се, че хора, способни на съвсем естествена човешка реакция, около нас просто няма!!! (Или има, но не можем да ги намерим, тия мои горчиви мисли съвсем ми развалиха настроението.) По едно време, отчаяни и обезверени, със съпругата ми решихме да идем да си починем в близкия... мол - там тя пи кафе, аз, за да стоя така на масата, пих една кока-кола.

На масата продължих да мисля какво да правя. Гледах от огромните панорамни прозорци на мола цялата околност наоколо и се питах къде ли си е намерила временно убежище баба Марийка? И също осъзнах ето това: пълно е с хора, на които за проблема на баба Марийка изобщо, ама изобщо не им пука! Някога, в стари времена, хората са били други: да речем през Средновековието, когато пътник мине през някое село или градче, хората са го разпитвали, разговаряли са с него и не са го оставяли да спи на улицата, канили са го да спи у тях, да, съвсем непознат пътешественик са го канили да преспи, давали са му да яде, смятали са, че е грехота да оставиш човек ей-така, на улицата! Ние обаче ето вече шести месец знаем, че баба Марийка спи на голата земя и не се трогваме, оставяме я да си продължи да спи на голата земя, което е грях; вземете предвид това, че е много стара жена: грехът в случая е още по-голям! Оказва се, че щом се държим така, значи не сме човеци, а уроди, значи, излиза, сме някакви изроди: не подобава на човек да се държи така! Размишлявайки в тази посока, аз открих, че хората, които знаят за проблема на баба Марийка, ала нищичко не правят за да помогнат той да се реши, имат сериозен проблем със съвестта си! Щото съвестта е тъкмо нещото, което нашепва на човека ето какво: "Ти си човек, длъжен си да помогнеш на изпадналия в беда!" И дори съвестта ни казва: "Ами ти ако си на негово място, ако на теб се случи същото - как ще се чувстваш тогава ако ти си останал бездомен?! Ако понасяш този човек пред очите ти да страда, с това сам си подготвяш един ден да ти се случи същото! Затова си длъжен да помогнеш!". Съвестта в сърцето или в душата на човека е тъкмо Божият глас, който ни учи да правим добро - дори и с цената на известни неудобства за нас самите.

В един момент казах на съпругата си: съгласна ли си да предложим на баба Марийка да живее... у нас? Тя след размисъл отвърна, че е готова временно да я приемем да спи у нас. (Остава да питаме сина, който също живее с нас, с което ще го поставим в крайно сложна психологическа и нравствена ситуация!) Разбира се, най-вероятно баба Марийка няма да желае това предвид че не желае да живее даже и при собствения си син, който също живее в квартала Тракия, той обаче живее в гарсониера. Кварталът ни е доста отдалечен от района, в който баба Марийка желае да живее и да си върши своите обиколки - за да се грижи за котките и уличните кучета. Мислихме да й предложим да пътува всеки ден с автобуса до района на Пещерско шосе, аз обаче си спомних, че тя ми е казвала, че не може да пътува с автобус, не може да се качва в автобуса, болят я краката, стъпалото на автобуса е твърде високо, тя е дребничка и пр. Мислих и за това да я карам всеки ден с колата до Пещерско шосе, това също е вариант - и вечер да я вземам пак с колата. Това е възможно да се направи, но е временно решение, разбира се, важно е и становището на сина. Днес ще разговарям с него. (Той е предимно нощни смени и денем спи, та не мога да го сваря да разговаряме, ние пък денем, за да не пречим на съня му, обикновено през деня излизаме на разходка.) Разбира се, апартаментът ни не е толкова голям, че да имаме свободна стая, която да дадем на баба Марийка, ще се наложи да й отстъпя стаята, която се води мой кабинет, в която работя, в която пиша, тази стая е затрупана отвсякъде с книги и списания (издаваните от мен списания, останали непродадени - и ненужни за съвременните българи, разбира се: да опитваш да продаваш... мисли и идеи на нашенеца е като да опитваш да продаваш... кожуси на жителите на екваториална Африка; нашенецът си има предостатъчно акъл: пари му дай нему, не акъл, не мисли, не идеи!). Аз тогава ще трябва да се наместя да работя или в хола или в кухнята. Възникват доста неудобства. Но най-важно е какво ще каже синът. Познавам го добре, реакцията му ще бъде... сложна! При нас обаче има и друг един проблем: аз имам болна майка, да пази Господ да продължава да е в сегашното си сравнително добро, слава Богу, положение, но ако се влоши, ще се наложи да я докараме и нея тук, в Пловдив, за да се грижим за нея. Тия неща могат да звучат като оправдания, сигурно така звучат, но проблеми много ще възникнат, несъмнено.

Разговаряйки в този дух, в един ден на съпругата ми й дойде тази мисъл и тя я изказа с думи: добре де, баба Марийка обаче не ти е... майка, ти не си длъжен да се грижиш за нея, тя при това си има деца - те да й берат кахъра?! Какъв си ти та се месиш в техните си работи? Казах й, че понеже съм човек, се чувствам длъжен да помогна. Тя отвърна: да, ама не дотам! А докъде трябва да се помага? Докато на нас самите помощта към другия човек не ни създаде известни неудобства, така ли? Докога ще позволяваме на егоизма си да е наш господар, наш тиранин?! Докога ще робуваме на собствения си егоизъм?! Тогава жена ми отвърна ето какво: ти не си богат човек, ти сам си притеснен сега, безработен си, нека на баба Марийка да помогне човек, който има тия възможности, който е богат! Аз се пошегувах с жена ми като й казах, че се чувствам изключително богат, ама... духовно само, тя направи крайно кисела гримаса: тази моя традиционна шега я оценява вече не като духовита, а като банална. А иначе от млади години тя превъзходно знае, че се е омъжила за твърде богат човек, който, за зла участ, е богат само духовно, не и материално! При жена ми се пазя да споменавам името на Сократ, щото тя специално толкова го мрази тоя Сократ, че ако може би му... издрала очите, стига да й падне: щото, по нейно мнение, именно Сократ ме е направил толкова... "глупав, непрактичен, странен човек"! (Говоря тук за женската логика, иначе жена ми, като човек, я бива, но и тя, разбира се, си има своята женска същност, за която парите са нещо много важно, така, чини ми се, мислят и всички жени, е, може да има някои изключения, но са още по-редки отколкото при мъжете; сред нас, мъжете, идиотите като мен сякаш са повечко все пак, но и това не е много сигурно, щот и мъжете в днешно време са се изродили доста: същинска рядкост е човек да срещне истински мъж като... мен! Да поясня: истински мъж според Сократ и според мен е този, който се занимава все с духовни неща, с философия, с политика, с "общите човешки проблеми", с мислене, основното му занимание е това да прави нужното в душата му да се раждат идеи; децата на мъжете са тъкми идеите, мислите, истините!) Като чу това мое последно разсъждение, жена ми съвсем се ядоса, поиска да си тръгнем. Прекалено много й се видяха подигравките от моя страна към нейната женска ценностност, ако мога така да се изразя.

Навън, на улицата, аз пак потънах в мислите си и вървях съвсем безмълвно. В един момент в главата ми се роди една идея, крайно странна и необичайна, лудешка направо! Ще ви кажа каква ми е идеята, ще разберете сами от опита ми да я реализирам, който ще предприема ето сега, и то пред вашите очи. Реших да напиша едно писмо до мой отдавнашен познат, който е успял, богат, състоятелен човек, при това, надявам се, има и... душа, поне така го помня от времето, когато го познавах, тогава той беше млад човек, сега са минали повече от 30 години откак се знаем; няма да крия и името му, ще кажа и името му, да се надяваме той ще ме разбере и няма да възприеме като шантаж, като изнудване това мое писмо, с което ще го помоля да помогне на баба Марийка; ето сега и самото писмо:

До Румен Кривицки, управляващ собственик на "КРИВИЦКИ И СИЕ" ООД, НАЦИОНАЛНА МЕДИЯ ВЪНШНА РЕКЛАМА

Здравей, Румене,

Реших да ти пиша, налага да ти пиша, и то по една крайно особена и неприятна тема. Прощавай, че те занимавам с този проблем. Това е един чисто човешки проблем. Ти ме знаеш отдавна, знаеш, че не съм "наред", по-различен съм, но, уверявам те, не ти пиша това писмо поради някакъв каприз, пиша ти го по принуда - просто се налага да опитам да ти предложа да помогнеш за решаването на този тежък казус. При това съм длъжен да ти кажа, че писмото, което сега четеш, е отворено, е публично, е публикувано в блога ми. Причината е, че от доста време се мъча нещо да направя, да спомогна за решаването на проблема, но се убедих, че нямам сили сам да го реша; по тази именно причина в един момент в главата ми се яви идея да те помоля и ти да спомогнеш с нещичко за решаването му. Още веднъж ти се извинявам, възможно е в първия момент да ти се стори, че съм дръзнал да те занимавам с "пълни глупости", моля те да опиташ да схванеш проблема по-цялостно. Уверявам те, не си правя никакъв експеримент с теб, не те изследвам, не ме вълнува само (в чисто изследователски план) твоята реакция. Просто имам известна надежда, че ти реално можеш да помогнеш и няма да възприемеш проблема като досаден. Става дума за това, Румене, да помогнеш на една възрастна жена, която изпадна в крайно тежко и унизително положение, при това заради нея и ние, пловдивчани, изпаднахме също в крайно унизително и тежко положение. (Повечето от нас обаче не съзнават в колко тежко положение сме изпаднали всички ние, които знаем за нейния проблем, ала не правим нищо за да й помогнем.)

Първо моля де приемеш моите съболезнования за смъртта на баща ти, Бог да го прости, имам много добри спомени и много съм уважавал баща ти Васил Кривицки! Към мен той винаги се е отнасял много човечно, той беше един истински добър човек! Истински човеци са добрите човеци, човеците с добро сърце - той беше точно такъв.

А сега за проблема, за който ти пиша. Може да си подочул или прочел за него, аз от месеци пиша за тази възмутителна история. Баба Марийка, една слаба, болна жена на 85 години вече, е била изгонена през март месец тази година от собственото си жилище със съдебно решение за 3 (!!!) години, ето, тази бабичка вече шести месец спи на голата земя, на улицата, някъде в бурените и тръните - сякаш не е човешко същество. Баба Марийка няма къде да спи, социалните служби й обещават (ако подаде куп документи) да я сложат в редичката на чакащите за настаняване в старчески дом. Аз се запознах с тази иначе много добродушна бабичка (народът на такива добродушни бабички им казва, че са като "Божи кравички"!) по време на своя протест за свобода в образованието, който провеждах цели 77 дена на тротоара до централния вход към двора на училището, от което за втори път ме уволниха, това е т.н. ПГЕЕ (хората още го знаят като ТЕТ-ЛЕНИН). На моя протест баба Марийка дойде един ден и ми разказа своята ужасна история. Ясно е, че почти никой не ще да разговаря даже с нея, като живее на улицата бабата е в крайно нехигиеничен вид - всички хора масово с погнуса я заобикалят. След много разговори с нея (записах ги на видео и ги качих в нета) аз даже един вид се сприятелих с тази възрастна жена, изпаднала в голяма беда - един вид сме две души в сродно и крайно тежко положение, тя е изгонена от дома си, аз пък също съм изгонен от своя, така да се рече, "духовен дом", това за мен, знаеш, е училището. Аз продължавам да си бъда заклет учител по философия, изцяло отдаден на работата си - и на мисията си. Ти открай време ме знаеш, иначе казано, че съм чисто и просто един... глупак (във всеобщата или масова представа на народа).

От този момент, от който се запознах с баба Марийка и с нейния проблем аз не преставам да правя каквото ми дойде на акъла - с крехката надежда да й помогна поне малко. Писах до разни институции, хлопах на какви ли не врати, разказвах на много хора, непосредствено или чрез медиите (чрез предаването, което водя по Пловдивската обществена телевизия, ти навремето ми обеща да дойдеш като мой събеседник в предаването, ала забрави за обещанието си, до този момент не си го изпълнил!), но до този момент нищичко реално не успях да постигна: баба Марийка продължава да спи на голата земя, под звездното небе (ние българите слабо се интересуваме не само от звездното небе, но и от моралния закон, българина не можеш да го преметнеш лесно да се развълнува от такива... "глупости" - като звездното небе и моралния закон!). Преди няколко дни група вандали, група човешки уроди пък са пребили баба Марийка и са я ограбили, взели са й даже и личната карта! (Виж: Страшен грях: 84-годишната баба Марийка е ограбена и пребита от хулигани!). Излиза, че е крайно недопустимо да оставяме тази крехка възрастна женица всяка нощ да трепери от страх да не я убият въпросните уроди, крайно необходимо е да й се намери някакво жилище, някаква стаичка, в която тя да преспива, да може да се измие и да се изкъпе. (Дъщеря й живее в Германия, готова е да вземе майка си при себе си, но баба Марийка е особнячка, тя е доста свободолюбива и е крайно упорита, желае да си умре в България и в Пловдив, иска да бъде погребана до съпруга си, не желае да бъде настанена в старчески дом, щото ще си загуби там свободата, ето, толкова странна е тази стара и крехка женица!) Та дъщеря й е готова да й плаща квартирата, въпросът е, Румене, за това те и моля да помогнеш - да й се намери такава квартира. Стаичка, по възможност приземна, може и стара лятна кухничка, да има вода, тоалетна, баня, само това. Оказа се, че този проблем не ми е по силите аз да го реша, бабата има и син, който живее в гарсониера в Тракия, тя категорично обаче отказва да живее при него, едно че няма място, второ за да не му пречи, трето защото иска да си живее в квартала, в който е живяла досега, това е района около улица Пещерско шосе, от бул. Васил Априлов та чак до Хирургиите. В този район са и котките, за които баба Марийка е грижи, тя толкова обича котките, че си дава цялата пенсия за тях да им купува храна, а сама живее с каквото дойде и ако някой добър човек и подаде нещичко. (Пропуснах да кажа, че заради котките, които е отглеждала самотната жена в апартамента си е изгонена от съседите си с толкова скандалното и позорно съдебно решение - обидно дори и за нашето, с извинение, правосъдие.)

От известно време опитвам да помогна да й намерим квартира, обикалям този район, ала до този момент не успявам. В отчаянието и безсилието си се сетих за теб. Знаеш, не съм от Пловдив, не съм кореняк-пловдивчанин, нямам много познати, нямам влияние и пр. - затова в един момент се сетих за теб, ти имаш несравнимо по-големи възможности. Имаш и фирма, имаш служители, ти умееш да решаваш какви ли не проблеми, бизнесмен си, решавал си много по-сложни, убеден съм, проблеми, ето, надявам се ще можеш да решиш и този. И ще помогнеш да се намери жилище на баба Марийка. Само това. Наемът, повтарям, ще й го плаща дъщеря й. (Тя не е свръхбогата, има скромни възможности, но това може да прави, да праща пари за наема.) Моля те да не си мислиш, че предлагам да поемеш и финансово някакви задължения спрямо баба Марийка. Само известна помощ ако можеш - за да й се намери въпросното скромно жилище. За да не спи бабичката повече на земята. Щото иде есен, иде зима, срамота е да допуснем тази бабичка да се разболее и да умре пред очите ни, на улицата! Според мен е срамота да допуснем това! И е голям грях! Прости, че ти пиша тия неща, един вид излиза, че те поучавам, ти сам си завършил богословие, по-добре от мен ги разбираш тия неща. Но аз съм си с даскалски дефект и ето, всичко се опитвам да обясня с думи...

Толкова, Румене! Давам ти телефона на сина на баба Марийка, човекът се е видял в чудо, нито една агенция за отдаване под наем на недвижима собственост, нито един наемодател не желае да си даде жилището, всички отказват като разберат, че става дума за настаняването в имота им на възрастна жена на 84 години. Аз пък залагах на това някой човек по чисто хуманни подбуди да се обади и да помогне, затова пиша и говоря за проблема на баба Марийка всеки ден, ала до този момент такъв човек не се е намерил, което, както и да го погледнем, е страшно! Та телефонът на сина й е: 089 9898417, казва се Красимир. Ако успееш да помогнеш ще направиш едно добро дело, което ще се прибави към другите добри дела, които, уверен съм, си правил и досега!

Прощавай още един път че ми се наложи да те занимавам с този неприятен случай! Но толкова съм се отчаял, че не мога да го реша по никакъв начин сам, ето, сетих се и имам надежда, че ти можеш да помогнеш. Или пък имаш познат или приятел, който може да помогне. Всичко у нас с познати хора и с "връзки" става.

Желая ти всичко добро, здраве, щастие, успехи - на теб и на най-близките ти хора!

С поздрав от сърце: Ангел (Грънчаров)

30 август 2017 г.

Пловдив

Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият „български“ Картаген е крайно време да бъде разрушен…

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...

Добави в Svejo